31 юли, 2013

(не) измечтано в София



Софийските прашно-сиви улици
приютяват (не)измечтани души.
Кучета вият тъжно на глутници,
сградите имат очи... и уши.

Нощем ръмжене от автомобили
свирепо разтърсва сънищата,
пробуждането от тях най-боли,
обратно в страната на безумицата.

Сутринта е наситена с миризми,
преди всичко отровни и лоши,
но винаги има тук дом за мечти -
по прашните улици в София.

30 юли, 2013

Синьо.

На: те си знаят...


Сънят ми не пристига преди три,
учтиво ме оставя да допиша
до точица последния си стих,
до точица последната въздишка.

До точка, а след нея - тишина
и после сънища - сини лалета,
триъгълни късове мокра тъга
по всичките сини усещания.

И всичките сини желания,
удавени в дъжд от сълзи,
за синьо ти трябва компания,
от синьо се раждат мечти.

От синьо се раждат любови,
сърцето във синьо кърви.
Във синьо сме чисти и нови,
във синьо сънувам мъгли.

Настъпи ли утрото розово,
събуждам се жадна за синьо
и искам да върна любовите -
мечтаните сини измислици.


29 юли, 2013

Още рими.



Страх ме е от твоята усмивка,
страх ме е, но да избягам няма.
Може би ще ми отнемеш всичко,
може би ще ме превърнеш в рана.

Страх ме е, защото те обикнах,
лесно ми е всичко да ти дам.
С хубавото, казват, бързо свикваш,
трудно свикваш само да си сам.

Сам с парчетата, с лепило никакво,
как, по дяволите, се лепи сърце?
Как се пише край на тъжна приказка,
щом треперят двете ти ръце?

Страх ме е от твоята усмивка,
страх ме е, но да избягам няма...
Може би ще ми отнемеш всичко,
ала от страхът съм по-голяма.

***


Боже, какви са тези любови,
не им помня даже очите...
Аз ли на всичко за тях бях готова?
Те ли ми пълнеха дните?

Аз ли ги гонех, боса, разплакана,
вече не помня причините...
Аз ли повтарях на сън имената им?
Те ли ми топлеха зимите?

Що за любови са тези любови,
дето на теб не миришат?
Дето не парят по устните мои
и не ме правят о б и ч а щ а.