Две неща.

От всичко, дето няма да ти кажа
ме мъчи страшно главоболие.
Ти искаше сама да се откажа
и ето - вече няма да говорим.

И ето - вече няма да мълчим
и нашето, удобното мълчание,
на други хора ще го подарим,
защото тук отдавна нежелано е.

И две неща ще трябва да запомня само,
веднъж завинаги... или поне до утре,
в сърцето си да погреба мълчанието
и други хора да не пускам вътре.

На дъното.

Аз ти подавам солницата,
защото те обичам.
Ти хвърляш сол в раните ми...
и на море ли ти приличам?

А тъкмо ти удави всички кораби,
"потънали гемии" май им викаха.
Вълните ги превърнаха в спомени
и чайките ги увековечиха с писъци.

Аз от нежност съм стигнала дъното,
и цялата ръжда си заслужавам, знам.
Да, може би си прав за първото, но...
Забравяш, че те срещнах точно там.