04 септември, 2017

Всичко на масата.



Понякога ми се иска да бъда всичко, за което ме упрекват. Понеже щеше да ми е по-лесно, щях да мога да изкажа нещата, които живеят в мен без да плащат наем и да ги натиря да си търсят нова квартира. Но не мога. Дори напротив аз не просто не ги изхвърлям, а даже се правя все по-уютна и удобна, сервирам им чай от сълзи, когато им е студено и им позволявам да се хранят от сърцето ми, когато им пристъргва. В същото време ставам неудобна за околните, понеже си отглеждам тези неизречени думи, вместо при всеки повод (удачен за мен, нали) да ги изстрелвам високоскоростно по тях, докато не ги направя на решето, за сметка на моето спокойствие, че нищо не живее в мен и не ме изяжда през цялото време. Понеже предпочитам и на тях да дам от себе си, вместо от „наемателите”.

И не се заблуждавайте дори  за миг,  че не осъзнавам колко токсично е това и как някой ден ще ми изиграе лоша шега – осъзнавам го. Просто сме различни. Аз избирам да тровя себе си, тъй като съм си свикнала, вместо да го причинявам на тези около мен. Дори когато не ги харесвам.
Пиша „Изяж ме” и се изяждам сама, но се оказва, че това, което остава е трудно за преглъщане. За другите, де, не за мен, както казах, аз съм си свикнала.

Поради тази причина, когато някой започне да пръска отрова, аз си отивам. Отивам си, защото рано или късно това ще ми повлияе и ще започна сама да го правя (както преди). И ще започна да си мисля, че е нормално и така трябва да се случват нещата, че така работи светът.

НЕ ТРЯБВА да се случват така нещата и светът не работи по този начин!

Всичко се изкривява, информацията достига до един, не се проверява доколко е достоверна и веднага се предава на друг. Като горещ картоф. Всички си го прехвърляме и накрая не само, че е изстинал, ами от толкова пипане с мръсни ръце е станал съвсем негоден за ядене. Освен това е безвкусен. В случая солта няма да помогне, но ние започваме да солим усилено, а след това си трием сол и на главите, щото всичко се е прецакало и в крайна сметка сме гладни. Освен това всички са виновни (никога АЗ!).  Последната фаза е да се примирим и да изядем мръсния, изстинал, пресолен картоф, понеже ние сме си го направили и реално НЯМА НИЩО ДРУГО.

Друг любим случай е захаросването. Обличаме всичко в розова глазура, с един Господ знае колко Е-та, и се тъпчем с тази откровена гнусотия, понеже е по-приятна на вкус. Мразим я, но я предпочитаме. Удобно ни е, въпреки че ни разваля отвътре.

Ами, извинете ме, но аз от едно известно време съм минала на нисковъглехидратна диета. Без захар и нишесте. И не сядам на маса с хора, които ще ме гостят с това. И няма да го изям, дори от добро възпитание, защото не е полезно нито за мен, нито за тях. 

Пиша „изяж ме” и се споделям с ближните. Нека се изядем взаимно, без захар и сол, без подаване от ръка на ръка. Нека понякога да не сме си вкусни и да си присядаме, но винаги да сме с подходящата температура и да се засищаме.
Иначе по-добре да стоим гладни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар