Синьо.

На: те си знаят...

Сънят ми не пристига преди три,

учтиво ме оставя да допиша

до точица последния си стих,

до точица последната въздишка.

До точка, а след нея - тишина

и после сънища - сини лалета,

триъгълни късове мокра тъга

по всичките сини усещания.

И всичките сини желания,

удавени в дъжд от сълзи,

за синьо ти трябва компания,

от синьо се раждат мечти.

От синьо се раждат любови,

сърцето във синьо кърви.
Във синьо сме чисти и нови,

във синьо сънувам мъгли.

Настъпи ли утрото розово,

събуждам се жадна за синьо

и искам да върна любовите -
мечтаните сини измислици.

Още рими.

Страх ме е от твоята усмивка,

страх ме е, но да избягам няма.

Може би ще ми отнемеш всичко,

може би ще ме превърнеш в рана.

Страх ме е, защото те обикнах,

лесно ми е всичко да ти дам.

С хубавото, казват, бързо свикваш,

трудно свикваш само да си сам.

Сам с парчетата, с лепило никакво,

как, по дяволите, се лепи сърце?

Как се пише край на тъжна приказка,

щом треперят двете ти ръце?

Страх ме е от твоята усмивка,

страх ме е, но да избягам няма...

Може би ще ми отнемеш всичко,

ала от страхът съм по-голяма.

***

Боже, какви са тези любови,

не им помня даже очите...

Аз ли на всичко за тях бях готова?

Те ли ми пълнеха дните?

Аз ли ги гонех, боса, разплакана,

вече не помня причините...

Аз ли повтарях на сън имената им?

Те ли ми топлеха зимите?

Що за любови са тези любови,

дето на теб не миришат?

Дето не парят по устните мои

и не ме правят о б и ч а щ а.

 

Ако знаех...

Ако знаех
че ще се родя такава
щях да извикам
"спрете! искам да сляза!"
още от самото начало
сега се мъча в този свят
където римата е мит
поетите са "странни птици"
а цигарите - твърде скъпи
и така ми е трудно
да се впиша с моите
книги, триъгъ∆ници
и неродени все още
стихове
спрете! искам да сляза!
викам с цяло гърло
и нищо, както винаги
не се случва
на планетата
"накоголимупука"

Безсънно

Чета книгите
отзад напред
да не би да пропусна
нещо
вън прилепите
се побъркват
от светлото
а на мене ми е
безсънно сутрешно
бeзсънно горещо
и
безсънно скапано
за разкош
а казвала ли съм ти
че мразя сутрините
и като Буковски
смятам, че дните
трябва да започват
чак от следобедите
един прилеп
прави пирует
над главата ми
безсънно объркан
ми се струва
завалията...

За малко

Помислих, че не си за мен,
за малко да пропусна чупката,
където ще се срещнем някой ден
и ще пропадна в заешката дупка.

И няма чай да пия със шапкаря,
не ще покаже пътя котаракът.
По страниците и сама ще шаря,
надявайки се само да ме чакаш.

А аз съм неразказана и истинска,
не съм измислена и книжно-прашна.
Ще напишем ли заедно приказката,
която ще си бъде само наша?

А после

А после се замислих и си казах,
че може би те искам във живота си,
но ти се беше тръгнал тъй отдавна,
че улиците даже не те помнеха...

А после се разплаках и си казах,
че може би такава е съдбата ни -
един от друг далеч, отхвърлени
от де що има радост по земята.

А после се ядосах и си тръгнах,
да търся други пътища, защото
може би, макар и много трудно
да те открия другаде
възможно е.

В края на краищата...

В края на краищата - минава,
и тежките рани зарастват,
и буйни огньове изтляват,
цветята от нищо порастват.
А сърцето – лекува се, знаеш,
и с парчетата липсващи диша.
Ти без Него пак ще мечтаеш,
но за Него ръката ще пише.
И за Него ще дрънкат струни,
ще проплаче дори китарата.
Ще остане стихът без думи,
песента е за Него – цялата.
И сълзите са всичките негови,
и усмивките – кой ги брои?
Само Той ти се губи винаги
... и не знае колко боли.