Просто.

Помежду ни има многоточия -
купища въздишки ненаписани,
неизмислени истории и прочее
и не зная как не са ми писнали.

И не зная как не си ми казал "Стига!"
и че любовта ни дяволи я взели.
Че от обич аз изобщо не разбирам,
но я искам. И защо от теб, нали.

И защо сънувам сини сънища,
а пък вечно е кафяво във очите ми
и защо ми се напукват устните
и защо избрах си тебе да обичам?

Ще ти кажа - лутах се във тъмното,
бях уплашена, объркана и търсех
светлина и срещнах - тебе. Слънцето.
Просто е. Намерих те. Сега не търся.

Дори в понеделник.

На ръба съм... на чашата чаена
подарих си за тебе целувката
и се чувствам някак отчаяна.
Тъй ужасно ми стягат обувките...

И се вият пред мене пътищата
и препускат към тебе - всичките.
Аз съм твоята малка безсъница
зажадняла за късче "обичам те".

И ще дойда при тебе - рошава,
със заплетени мисли от тичането.
Ще ти взема празника - лоша съм,
но във всеки делник теб ще обичам.

Да, дори в понеделник.

Изкоренявам.

Изкоренявам приказки от себе си,

изкоренявам хепи-ендове, измислени,

за да ни лъжат, че, ах, има "вечности"

и всичко ставало като по филмите.

Изкоренявам. И боли. Боли от истината,

че няма нищо безконечно, няма вечност

душата ми да приюти и стиховете...

Ще ме забравят, ще забравя до безбрежност.

Изкоренявам. Няма полза. Няма. Няма.

Защото част от мен ще вярва... вечно,

ще търси обич, в и н а г и Голямата,

която ще изкорени до край неверието.

Ала нямам (идея как се роди)

Ала нямам за тебе сълзи,

ала нямам за тебе спасение,

нямам блянове, нямам звезди,

имам само едно в д ъ х н о в е н и е.

Ала нямам за тебе очи -

да се вглеждаш усмихнато в тях,

имам болка по всички мечти,

имам страх, имамстрахимамстрах.

Ала нямам за тебе луна

и за двама е тясна вълчата кожа.

Не можах да простя за това...

За Вината в звездите. Не мога.

И не мога да дам топлина -

тя се грее във чужди прегръдки.

Мога само да кимна с глава

и да тръгна с най-тихите стъпки.

Ала нямаш за мене сълзи,

ала нямаш за мене небе.

Нямаш даже за мене очи,

нямаш вече за мене с ъ р ц е.

Честно, не знам... Може би защото много често слушам Another love на Tom Odell.

(не) измечтано в София

Софийските прашно-сиви улици

приютяват (не)измечтани души.

Кучета вият тъжно на глутници,

сградите имат очи... и уши.

Нощем ръмжене от автомобили

свирепо разтърсва сънищата,

пробуждането от тях най-боли,

обратно в страната на безумицата.

Сутринта е наситена с миризми,

преди всичко отровни и лоши,

но винаги има тук дом за мечти -

по прашните улици в София.

Синьо.

На: те си знаят...

Сънят ми не пристига преди три,

учтиво ме оставя да допиша

до точица последния си стих,

до точица последната въздишка.

До точка, а след нея - тишина

и после сънища - сини лалета,

триъгълни късове мокра тъга

по всичките сини усещания.

И всичките сини желания,

удавени в дъжд от сълзи,

за синьо ти трябва компания,

от синьо се раждат мечти.

От синьо се раждат любови,

сърцето във синьо кърви.
Във синьо сме чисти и нови,

във синьо сънувам мъгли.

Настъпи ли утрото розово,

събуждам се жадна за синьо

и искам да върна любовите -
мечтаните сини измислици.

Още рими.

Страх ме е от твоята усмивка,

страх ме е, но да избягам няма.

Може би ще ми отнемеш всичко,

може би ще ме превърнеш в рана.

Страх ме е, защото те обикнах,

лесно ми е всичко да ти дам.

С хубавото, казват, бързо свикваш,

трудно свикваш само да си сам.

Сам с парчетата, с лепило никакво,

как, по дяволите, се лепи сърце?

Как се пише край на тъжна приказка,

щом треперят двете ти ръце?

Страх ме е от твоята усмивка,

страх ме е, но да избягам няма...

Може би ще ми отнемеш всичко,

ала от страхът съм по-голяма.

***

Боже, какви са тези любови,

не им помня даже очите...

Аз ли на всичко за тях бях готова?

Те ли ми пълнеха дните?

Аз ли ги гонех, боса, разплакана,

вече не помня причините...

Аз ли повтарях на сън имената им?

Те ли ми топлеха зимите?

Що за любови са тези любови,

дето на теб не миришат?

Дето не парят по устните мои

и не ме правят о б и ч а щ а.