Такива дъждове.

Такива дъждове пречистват мислите,
пропиват в кожата и дрехите. В косите.
И капките намират дом сред миглите,
сред капките намират дом мечтите.

Целувките на тези дъждове,
макар да са въздържани и хладни,
възвръщат всички, всички цветове
по устните напукани и жадни.

Такива дъждове измиват улиците
и лятото изтича бавно в шахтите,
но устните ще пазят вечно белезите
от Август и от миналото щастие.

Но цветя не ми изпращай.

Изпрати ми лястовица бяла
с късче пролет, скрито във перата,
изпрати ми обич закъсняла,
дето никой никога не е очаквал.

Изпрати ми малък лист от бук,
току-що откъснат от дървото.
Изпрати ми от гората звук -
шум на бор, бълбукащо поточе.

Изпрати ми сън на чучулига,
сред полето пеперуди хващай...
И една целувка просто стига,
но цветя не ми изпращай.

Лакирай си...

Лакирай си отново маската 
и скрий се послушно зад нея.
Зад нея и зад всичките й пластове
дано душата ти да оцелее.

Лакирай си отново маската -
не върши работа ако е счупена.
Не могат да те скрият всички пластове,
ще трябва нова да си купиш.

Лакирай си отново маската,
че с времето боята се напуква
и може да не скрият всички пластове
отворилата се под нея дупка.

Ако си тръгнеш...

Ако си тръгнеш, вземи си обувките,
измъкни се на пръсти - тихо, бързо,
защото иначе ще чуя стъпките ти
и може да опитам да те върна.

Ако си тръгнеш, вземи си палтото.
Аз може и да треперя от студ,
но поне на теб да ти е топло,
докато търсиш неотъпкан път.

Ако си тръгнеш, вземи си ръкавиците.
Да не замръзнат случайно пръстите,
с които ще ми вземеш птиците
и всички п о л е т и на тръгване...


п
   р
      о
         п
             а
                 д
                     а
                         н
                             е
                                 т
                                      о
ще оставиш.

Не ме питай.

Не ме питай колко съм ги обичала
и дали съм им посвещавала стихове.
Не ме питай как съм ги наричала
и колко дълго така съм им викала.

Не ме питай какво съм им давала
и дали имам от същото за теб.
Не ме питай колко съм страдала
и още ли си лягам в три и петдесет.

Не ме питай кога ще си тръгна,
дали ще ти взема всичко, не питай
дали сърцето ти ще изтръгна.
Нали съм тук. Ти само ме обичай.

Понякога.

Понякога съм буреносен облак -
трещя, гърмя и много страшно плача.
Понякога съм тих и нежен полъх,
понякога съм лудост и откачам.

Понякога съм пролет разцъфтяла
и само люляци сънувам всяка нощ.
Понякога съм люта зима закъсняла
и любя се със февруари. Нищо, че е лош.

Понякога сковано е сърцето ми
и нищичко не може да го стопли,
но разтопи ли се - куп влюбени пчели,
отпиват сока му, забравили за кошерите.

Понякога съм лято, после есен късна,
а зимата е просто спомен, тъй далечен.
Понякога съм бяла, друг път - мръсна.
Понякога и аз не знам каква съм вече.

Колко.

Колко още сърце ни остава
след всеки, който си тръгва?
Колко обич има за даване
и коренчета за изтръгване?

Колко още любов ни остава
след всяка вече изстрадана?
Колко ли още ще има тогава,
когато сме целите кървава рана?

Колко още живот ни остава,
когато отново за някой умираме?
Изобщо има ли смисъл тогава,
когато смисъла не намираме?

Колко още нежност ни остава,
когато кървим след удар пореден?
Ще оцелее ли крехката вяра,
че този ще бъде... последен?

Колко остава? Колко? Много ли?
Винаги има нещо за даване.
И даже когато много боли -
безкрайни до край си оставаме.

∆