Какво като...

И колкото и да се ровим в миналото,
и колкото вини да си приписваме,
сега е вече късно и изстинало.
Какво като веднъж сме се обичали?

Какво като ти подарявах стихове
и ти не ги разбираше тогава?
За тебе някой друг сега ще пише,
какво като веднъж и аз го правех?

Какво като е пълна още лудницата?
И да боли, все някога ще мине.
Ако ме срещнеш някога по улицата...
Недей да спираш - подмини ме.

Сол.

Обичам те. И себе си обичам.

Не се сърди, че себе си избрах.

Във вечности не мога да се вричам

и въпреки това не ме е страх.

От самотата. И без теб да съществувам,
от  тежки влюбвания едностранни...
И няма за какво да се преструваме,
защото няма нищо постоянно.

Защото всички хора си отиват и
не всеки път за двама продължава.
Ако поискаш хвърляй сол във раните ми.
Аз съм море – солта не ме ранява.

За черни дни.

Със облаци завивам се,
завивам се с мъгли,
с мъгли покривам се,
за да не ме боли.

С въздишки се успокоявам,
успокоявам се с мечти,
с мечти се запасявам -
за черни дни.

Някъде.

Някъде има любови, които не изчезват,
лета, които никога не си отиват,
умове, които не се взират в бездни
и сънища, които не заспиват.

Някъде има червени люляци
и вечно цъфнали кестени,
пътечки, които не стават улици
и къщи без никакви стени.

Някъде има листа и през зимата,
и всичките нощи са сини и звездни.
Някъде е толкова мек и нежен климата,
че гнездят любови, дето не изчезват.

Ще ме прегърнеш ли?

На онези, които вечно си отиват.


Кажи ще ме прегърнеш ли на тръгване?
Ще ми дадеш ли повод да те мразя?
На теб ти трябва повод да ме търсиш -
по този повод аз от теб се пазя.

Ще искаш ли от мен да ти простя,
задето си отиваш и се връщаш
или ще трябва да се примиря
и пак да те дочакам кротко вкъщи?

Да дойдеш. Да ми кажеш "съжалявам"
и счупеното пак да залепим.
Ти никога за дълго не оставаш...
Едно ли бяхме? Пак ще се делим.

Такава ли е нашата природа?
Един от друг без край да се изтръгваме...
Аз да прощавам вече всичко мога.

А ти... ще ме прегърнеш ли на тръгване?

Такива дъждове.

Такива дъждове пречистват мислите,
пропиват в кожата и дрехите. В косите.
И капките намират дом сред миглите,
сред капките намират дом мечтите.

Целувките на тези дъждове,
макар да са въздържани и хладни,
възвръщат всички, всички цветове
по устните напукани и жадни.

Такива дъждове измиват улиците
и лятото изтича бавно в шахтите,
но устните ще пазят вечно белезите
от Август и от миналото щастие.

Но цветя не ми изпращай.

Изпрати ми лястовица бяла
с късче пролет, скрито във перата,
изпрати ми обич закъсняла,
дето никой никога не е очаквал.

Изпрати ми малък лист от бук,
току-що откъснат от дървото.
Изпрати ми от гората звук -
шум на бор, бълбукащо поточе.

Изпрати ми сън на чучулига,
сред полето пеперуди хващай...
И една целувка просто стига,
но цветя не ми изпращай.