В заключение.

И накрая
всичко се свежда до
"радвам се, че се прибрах"
"обичам те"
до чаят с мед и бисквитите
и парченцето шоколад
до внезапният смях
предизвикал критичните
погледи на околните

останалото е просто...
вятър.

Вятър работа.

Канелата в кафето ми е повече

и мислите в главата ми преливат. 

Вън ранно утро е, а късно е за обич,

глухарчетата чак ми се присмиват.

Че са последни за сезона, а изтраяха, 

за разлика от моите любови (все големи)

които ги отнася вечно вятърът

и ей го - само стъбълца за мене. 

И аз им се усмихвам виновато - 

с глухарчета не може да се спори. 

Затварям във буркани лятото

и чакам вятъра да се повтори.

Три пласта облаци.

Под три пласта облаци
не знам къде се намирам
не знам как се чувствам
и дъждът идва
почти като спасение
но всъщност ме дави
корабокруширам
в теб.

Морско.

Аз помня морето, а то ме забрави.
Зарових си в пясъка всичките грижи,
погребах ги. Всичките. Там ги оставих
и повече нямам рани за близане.

Сега съм свободна. От всичко свободна
и толкова много съм приземена,
че май не си спомням какво беше полет
но вече  не мисля, че има значение.

И, да, в морето една песъчинка съм -
така и не разбрах какво е плуване.
Почти постоянно се давя насън,
наяве се боря и не потъвам.

Разни болести.

Тежко болна съм от безмузие
и всичките ми стихове умират
неродени. Гони ме без(д)умие
Късно лягам. Рано се прибирам.

Може би причината е в лятото,
дето не прилича на предишното.
Или ако не обичаш качествено,
писането просто е излишно?

Две неща.

От всичко, дето няма да ти кажа
ме мъчи страшно главоболие.
Ти искаше сама да се откажа
и ето - вече няма да говорим.

И ето - вече няма да мълчим
и нашето, удобното мълчание,
на други хора ще го подарим,
защото тук отдавна нежелано е.

И две неща ще трябва да запомня само,
веднъж завинаги... или поне до утре,
в сърцето си да погреба мълчанието
и други хора да не пускам вътре.

На дъното.

Аз ти подавам солницата,
защото те обичам.
Ти хвърляш сол в раните ми...
и на море ли ти приличам?

А тъкмо ти удави всички кораби,
"потънали гемии" май им викаха.
Вълните ги превърнаха в спомени
и чайките ги увековечиха с писъци.

Аз от нежност съм стигнала дъното,
и цялата ръжда си заслужавам, знам.
Да, може би си прав за първото, но...
Забравяш, че те срещнах точно там.